(1906 ~ 1999) ♥ Цел и самооценка  Когато човек съзнателно

(1906 ~ 1999)

♥ Цел и самооценка 

Когато човек умишлено или интуитивно избира някаква цел в живота или жизненоважна задача, дружно с това той несъзнателно се прави оценка. По това, защо живее човек, може да се съди и за неговата самокритика – ниска ли е тя или висока. 

Ако човек си е сложил за цел да се снабди с всички обикновени материални богатства, той и себе си прави оценка на нивото на тези материални богатства: като притежател на кола финален модел, като собственик на луксозна вила, като част от мебелната си гарнитура... 

Ако човек живее, с цел да прави на хората добрини, да облекчава страданията им, да ги подарява с наслада, той и себе си ще оцени на нивото на своята човещина. Той си слага цел, почтена за индивида! 

Само витално нужната цел ни разрешава да изживеем почтено дните си и да изпитаме същинска наслада. Да, наслада! Помислете – в случай че човек си е сложил за задача да усилва положителното в живота, да прави хората щастливи, какви неуспехи може да претърпи? Помогнал е не на този, който се нуждае от помощта му? Но доста ли са хората, които нямат потребност от помощ? Ако си доктор, може би си сложил неправилна диагноза на болния? Това се случва и с най-хубавите лекари. Но въпреки всичко повече си оказал помощ, в сравнение с навредил.

Никой не е защитен, от неточности. Най-голямата, съдбоносната неточност е в неправилния избор на основната задача в живота. Не са те повишили в службата и това те огорчава. Не си съумял да купиш търсената марка за филателната си сбирка – ново оскърбление. Някой си има по-хубави мебели от твоите или по-хубава кола – отново оскърбление, и то какво! 

Като си слага задачата да прави кариера или материално да се обогатява, в последна сметка човек изпитва доста повече огорчения, в сравнение с наслада и рискува да загуби всичко. Какво може да загуби оня, който се е радвал на всяко свое положително дело? Важното е добрината, която той прави, да бъде негова вътрешна нужда, да покълва от мозъка и сърцето, да не бъде принцип единствено на думи. 

Затова основната витална задача би трябвало да има необятно наличие, да бъде по-богата от персоналните цели, да не се лимитира в границите на личните триумфи и несполуки. Тази задача би трябвало да бъде диктувана от положителното възприятие към хората, от обичта към фамилията, към родния град, към страната и цялата галактика. 

Означава ли това, че човек би трябвало да живее като монах, да не се грижи за себе си, нищо да не купува и да не се радва на елементарното повишение в службата? Съвсем не! Човек, който въобще не мисли за себе си, е ненормално събитие и персонално за мен – неприятно. Това е симптом за духовно осакатяване, показно преувеличаване на личната добрина, безкористност и значителност. Тук се крие самобитно пренебрежение към другите хора и блян да се откроиш измежду тях. 

Затова аз приказвам единствено за основната витална задача. Тя не би трябвало да се натрапва в очите на другите. Човек би трябвало да се облича добре (това е симптом на почитание към околните), само че не безусловно „ най-добре от всички ”, да има хубава домашна библиотека, само че не е наложително да бъде по-голя-ма от тази на съседа. Добре е, в случай че има кола – комфортно е и за него, и за фамилията му. Но да не трансформираме второстепенните неща в основни, да не хвърляме сили там, където не заслужава. Друг е въпросът, в случай че се постанова. Тогава ще се види кой на какво е кадърен. 

Из: „ Писма за положителното и прелестното “, Дмитрий Лихачов, ДИ „ Народна култура “, 1986 г. 
Снимка: Дмитрий Лихачов, 1990 г.; bg.wikipedia.org